Постинг
20.02 11:11 -
Листо кленово - проза
Бавно, много бавно съзнанието му се проясняваше, усещаше прилив на сили, усещаше някакъв живот в себе си. По-точно около себе си. Всъщност, не знаеше какво е, не можеше да определи къде е, но нещо ставаше. Бе непрогледен мрак и само това усещане, което се усилваше, сякаш караше тъмното да отстъпва, получаваше пространство и като че ли се разширяваше още повече под напора на все още неосъзнатата жажда за живот. Черното отстъпваше, придоби сив оттенък, изсветляваше едновременно от всички страни и той започна да се озърта, да се върти във всички посоки. Любопитно му беше, забеляза, че пред него се очерта по-светло петно в сивотата и насочи вниманието си натам, искаше да приближи. За малко понякога му се губеше време, като че ли заспиваше, а щом се събудеше му се струваше, че не само той се движи, а и петното се приближава към него. Започна да вижда някакви смътни очертания, беше свит на кълбо и без да прави усилия все по-бързо се изправяше и източваше към светлината. Но не ставаше тъй бързо, както любопитството искаше, нямаше какво да направи и зачака, вече знаеше, незнайно откъде, че е в затворено пространство и че ще се случи нещо хубаво. И този миг дойде, първо почувства топлина, ставаше все по-светло, но и започна да се задушава, за първи път имаше такова усещане. Някак си знаеше, че трябва да излезе на светло, почувства силата си и напъна. Отначало примижа, после привикна и се огледа. Наоколо имаше много като него, подали се от пъпките млади листа, някои малко по-големи, други едва се показваха, но си приличаха, подредени акуратно по клончето. Не можеше да се види, но знаеше вече какво е. По-нататък имаше още клончета, още дървета, но доста по-различни, а в ниското имаше зелен килим от трева, пресечен от пътеки. И пак незнайно откъде в него нахлу смътен спомен, знаеше, че това е парк, имаше чувството, че вече е бил тук.
Такива мисли се въртяха в съзнанието на стария кленов лист, радвайки се с цялото си същество на растящите млади клонки, спомняше си преживяванията през пролетта. Въздъхна, потрепна леко и насочи поглед към брезичката отсреща. Беше там още като се появи на бял свят, направи му впечатление нежната бяла кора и още по-нежните листенца, потрепващи на лекия ветрец. Едно от тези листенца беше привлякло вниманието му, някак си бе по-различно от другите. Стори му се по-мъничко и тогава почувства прилив на нежност, желание да го прегърне и пази. От какво - и той самия не знаеше. Напъваше мисълта си да отклонява вятъра, искаше да бъде над мъничето и да го пази от едрите капки дъжд, които удряха болезнено. Малкото листенце също го забеляза, използваше всеки полъх , за да го погледне и да се усмихне пленително и тъжно. Тъжен беше и той, че не можеха да се докоснат, гасеше мъката си, като полагаше усилия да е полезен на другите. Най вече заедно да отстояват на поривите на вятъра, да пазят младите клонки, да прави сянка на сядащите на пейката отдолу хора... Така отмина лятото, в копнежи и въздишки. Една сутрин забеляза, че събратята му са започнали да почервеняват, а това бе сигурен признак за настъпващата есен и приближаващия край. Със сигурност и той изглеждаше като тях, погледна към любимото мъничко листо на брезичката и изтръпна. То беше съвсем жълто, едва се държеше за доста оголялото клонче и както винаги, нежно и тъжно му се усмихваше. Притесни се, усещаше лек полъх, знаеше, че вятъра ще се усили, искаше му се да извика на мъничето да се държи здраво. Не му мина през ум, че и той може би щеше да бъде отнесен. Но не можеше да извика, сега поривите започнаха и само за миг се мяркаше изплашеното любимо личице. Искаше да му вдъхне кураж, искаше му се да го хване и предпази, чувстваше се още силен. Видя как брезичката се огъна, задържа се за миг и когато се изправи забеляза с ужас, че мъничето го няма. Трескаво го търсеше с поглед, въртеше се с помощта на вятъра, но не го виждаше. В един миг обаче забеляза трепване на пътеката, милото, то беше там и сякаш му направи знак. Лежеше по средата и го гледаше, вече независимо от вятъра, стори ме се, че видя прощална усмивка. Тогава видя приближаващия се човек по пътеката, изтръпна. Листенцето продължаваше да го гледа и не виждаше опасността, че можеше да бъде смачкано. Потрепери от ужас, напрегна се, усети същата сила, както при появяването си на бял свят и се съсредоточи. Завъртя се, втория опит се оказа успешен, откъсна се и полетя надолу. С всички сили се стремеше да достигне преди човека, присви краищата си и увеличи скоростта, достигна и се разпери над него точно преди да бъде настъпано. Вятърът, сякаш отгатнал намеренията му, се притече на помощ, точно в този момент духна по-силно, използва момента и прегърнал здраво мъничето, го понесе настрани. Падна под пейката, там не можеше да достигне човешки крак. Усети нежна топлина, отпусна се. Нямаше по-щастлив от него на света, прегърнал любовта си, защитил я от всичко и съзнавайки, че няма сила вече, която да ги раздели.
13. 11. 2019
Такива мисли се въртяха в съзнанието на стария кленов лист, радвайки се с цялото си същество на растящите млади клонки, спомняше си преживяванията през пролетта. Въздъхна, потрепна леко и насочи поглед към брезичката отсреща. Беше там още като се появи на бял свят, направи му впечатление нежната бяла кора и още по-нежните листенца, потрепващи на лекия ветрец. Едно от тези листенца беше привлякло вниманието му, някак си бе по-различно от другите. Стори му се по-мъничко и тогава почувства прилив на нежност, желание да го прегърне и пази. От какво - и той самия не знаеше. Напъваше мисълта си да отклонява вятъра, искаше да бъде над мъничето и да го пази от едрите капки дъжд, които удряха болезнено. Малкото листенце също го забеляза, използваше всеки полъх , за да го погледне и да се усмихне пленително и тъжно. Тъжен беше и той, че не можеха да се докоснат, гасеше мъката си, като полагаше усилия да е полезен на другите. Най вече заедно да отстояват на поривите на вятъра, да пазят младите клонки, да прави сянка на сядащите на пейката отдолу хора... Така отмина лятото, в копнежи и въздишки. Една сутрин забеляза, че събратята му са започнали да почервеняват, а това бе сигурен признак за настъпващата есен и приближаващия край. Със сигурност и той изглеждаше като тях, погледна към любимото мъничко листо на брезичката и изтръпна. То беше съвсем жълто, едва се държеше за доста оголялото клонче и както винаги, нежно и тъжно му се усмихваше. Притесни се, усещаше лек полъх, знаеше, че вятъра ще се усили, искаше му се да извика на мъничето да се държи здраво. Не му мина през ум, че и той може би щеше да бъде отнесен. Но не можеше да извика, сега поривите започнаха и само за миг се мяркаше изплашеното любимо личице. Искаше да му вдъхне кураж, искаше му се да го хване и предпази, чувстваше се още силен. Видя как брезичката се огъна, задържа се за миг и когато се изправи забеляза с ужас, че мъничето го няма. Трескаво го търсеше с поглед, въртеше се с помощта на вятъра, но не го виждаше. В един миг обаче забеляза трепване на пътеката, милото, то беше там и сякаш му направи знак. Лежеше по средата и го гледаше, вече независимо от вятъра, стори ме се, че видя прощална усмивка. Тогава видя приближаващия се човек по пътеката, изтръпна. Листенцето продължаваше да го гледа и не виждаше опасността, че можеше да бъде смачкано. Потрепери от ужас, напрегна се, усети същата сила, както при появяването си на бял свят и се съсредоточи. Завъртя се, втория опит се оказа успешен, откъсна се и полетя надолу. С всички сили се стремеше да достигне преди човека, присви краищата си и увеличи скоростта, достигна и се разпери над него точно преди да бъде настъпано. Вятърът, сякаш отгатнал намеренията му, се притече на помощ, точно в този момент духна по-силно, използва момента и прегърнал здраво мъничето, го понесе настрани. Падна под пейката, там не можеше да достигне човешки крак. Усети нежна топлина, отпусна се. Нямаше по-щастлив от него на света, прегърнал любовта си, защитил я от всичко и съзнавайки, че няма сила вече, която да ги раздели.
13. 11. 2019
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
